Кокошки и лястовички
Лястовичките се готвели да отлетят на юг. Кацнали на едно дърво да си починат. Под дървото имало кокошарник. Лястовичките весело започнали да обсъждат помежду си колко е хубаво на юг, колко е прекрасно. И от техните приказки се заинтересувала една кокошка. Тя дълго слушала чудесните разкази на лястовичките и когато те отлетели, си помислила: "Аз също искам да отида на юг. Би било прекрасно да съм там. С какво съм по-лоша от другите? Имам си крила, имам си пера, всичко ми е както трябва." И тя твърдо решила да отлети на юг.
Събрали се всички кокошки. Организирали група "за подкрепа", всяка кокошка се опитвала да даде полезен съвет, да подкрепи и ободри пътешественицата, защото такова нещо досега още никой от тях не бил предприемал. Кокошката събрала всичките си сили, кацнала на оградата, обърнала се на юг и извикала с цяло гърло: "Политам!" И хващайки попътния вятър, полетяла колкото сили имала. Тя много искала да попадне на юг, затова изцяло се отдала на полета. Ето че прелетяла съседния двор, полянката, шосето, по-далече никой още не бил стигал, и рухнала в селската ябълкова градина. И тук тя видяла рая на земята!
Под огромните корони на ябълковите дървета било сенчесто, навсякъде се търкаляли сочни ябълки, имало чучело и дори видяла пазача! Върнала се тя и цели дни възторжено разказвала на другите кокошки какво било на юг.
И ето че ятото лястовички отново кацнали на дървото до кокошарника и лястовичките отново си заговорили за юга. Сега обаче кокошките вече не мълчали както обикновено. Когато чули за морето, скалите, пясъка, се обадили:
— Е, чакайте, чакате, какви скали? Какъв пясък? Какво бръщолевите? Ето имаме си и ние вече кой да ни разкаже за юг!
И знаменитата летяща пътешественица излязла напред, уверено се изпъчила, примижала и започнала да разказва за шосето, за градината, за ябълките и за пазача. - Ето това е! - казали кокошките. Това е на юг. А онова, дето вие разказвате е някаква лъжа, измислица, в която сами сте си повярвали и само мамите другите с вашите бълнувания! Сега вече ние знаем всичко! Лястовичките някак загадъчно се усмихнали и без да кажат нищо, отлетяли към своя юг.
Истинските знания
Веднъж Учителят в едно училище отишъл при Учителката и я обвинил, че нейният метод на обучение е абсолютно нелогичен, че това е някакво безумно бръщолевене и й наприказвал още разни други неща от този род. Учителката извадила от чантата си скъпоценен камък. Посочила магазинчетата на търговския център насреща и казала:
— Занеси го в магазините, където продават сребърни изделия и батерийки за часовници и да видим дали ще можеш да получиш за него сто златни фунта.
Учителят опитал всичко, което се сетил, но навсякъде му предлагали не повече от сто сребърни пенса.
— Чудесно — казала Учителката, — а сега иди при истински бижутер и погледни колко ще
ти даде той за този камък.
Учителят тръгнал и още в първия магазин за бижута бил
безкрайно учуден, когато за камъка му предложили десет хиляди златни фунта.
Върнал се в училището и разказал това на Учителката. А тя му отговорила:
— Ти се опитваше да оцениш знанията, които давам аз и моят начин на обучение както търговците на сребро се опитваха да оценят този камък. Ако искаш да умееш да определяш истинската ценност на камъка, стани майстор-бижутер.
Създателят и душата
Живял някога човек и както си му е реда, умрял. Тогава се огледал и много се учудил.
Тялото му лежало на леглото, а в него останала само душата. Голичка, изцяло прозрачна, така че веднага всичко се виждало какво и как. Човекът се разстроил - без тялото му станало някакси неприятно и неуютно. Всички мисли, които си мислил, плували в душата му като разноцветни рибки. Всички негови спомени лежали на дъното на душата му - вземи който си поискаш и си го разглеждай. Сред тези спомени имало красиви и хубави, които било приятно да вземеш. Но имало и такива, че на човека му ставало страшно и противно. Той се опитал да изтръска от душата си грозните спомени, но това не се получавало по никакъв начин. Тогава се опитал да сложи най-отгоре онези, които били по-приятни и симпатични. И поел по предназначената му пътека.
Бог мимолетно погледнал към човека и нищо не му казал. Човекът решил, че бързайки, Създателят не е забелязал другите спомени, зарадвал се и тръгнал към рая, тъй като Бог не затворил вратата пред него. Минало известно време, трудно е да се каже колко, защото там, където попаднал човекът, времето вървяло по съвсем друг начин, не както на Земята. И човекът се върнал назад, при Бог.
— Защо се върна? - попитал го Бог. - Нали не ти затворих вратите на рая.
— Господи, - казал човекът - не ми е добре в твоя рай. Страхувам се крачка да направя - твърде малко хубаво има в моята душа и то не може да скрие лошото. Страхувам се, че всички виждат колко съм лош.
— Какво искаш тогава? - попитал го Бог. Като създател на времето, Той имал достатъчно време, за да отговори на всеки.
— Ты си всемогъщ и милосърден - казал човекът. - Ти ме виждаш до дъното на душата ми, но не ме спря, когато се опитах да скрия греховете си. Съжали ме, извади от душата ми всичко лошо, което е там.
— Аз очаквах да ме помолиш нещо съвсем друго - отговорил му Бог. - Но ще направя каквото ме молиш.
И Бог взел от душата на човека всичко, от което той се срамувал. Извадил спомена за предателствата и измените, за страхливостта и подлостта, лъжата, клеветата, алчността и мързела. Но забравяйки за ненавистта, човекът забравил и за любовта, забравяйки за своите падения, забравил и за своите възторзи. Душата стояла пред Бог и била празна, по-празна отколкото в мига, когато човекът се появил на земята.
Но Бог е милосърден и върнал в душата на човека всичко, което я изпълвало. И тогава човекът отново попитал:
— Какво да правя тогава, Господи? Ако доброто и злото са така слети в мен, къде да отида? В ада ли?
— Връщай се в рая - отговорил Творецът - понеже ти не си създал нищо, освен рая. Ада ти сам носиш в себе си.
И човекът се върнал в рая. Но минало време и той отново застанал пред Бога.
— Създателю мой! — казал човекът. — Зле ми е в твоя рай. Ти си всемогъщ и милосърден. Съжали ме, прости греховете ми.
— Аз очаквах съвсем друга молба - отговорил му Бог. - Но ще направя както ме молиш.
И Бог простил на човека всичко, което той бил извършил. И човекът отишъл в рая. Но минало време и той отново се върнал при Бог.
— Е, какво искаш сега? - попитал го Бог.
— Господи, — казал човекът. - Зле ми е в твоя рай. Ти си всемогъщ и милосърден, Ти ми прости. Но аз сам не мога да си простя. Помогни ми.
— Аз очаквах тази молба, - отговорил Бог. - Но това е онзи камък, който аз няма да мога да вдигна.
0 коментара:
Публикуване на коментар