Зодиакални знаци и притчи: Овен, Лъв, Стрелец

Стихия ОГЪН

Пътят към морето

В едно бедно село се родило момче. Живеело то както и всички останали жители на това умиращо селце - безмислено, механично и монотонно, без да има представа какво да прави със собствения си живот. И в една прекрасна нощ видял насън морето. Нито един от жителите на селото не бил виждал нито веднъж морето, затова никой не можел да потвърди, че някъде в света съществува такава безкрайна вода.

И когато юношата заявил, че се кани да тръгне на път, за да търси морето от своя сън, всички му се чудили, мислели го за побъркан. Но той независимо от всичко тръгнал и дълго странствал, докато не стигнал до един кръстопът.

Там той избрал пътя, който продължавал направо, и след няколко дни се добрал до селище, чиито жители живеели спокоен и сигурен живот. Когато юношата им казал, че странства, мечтаейки да намери морето, те започнали да го убеждават, че напразно си губи времето и е по-добре да остане в тяхното село и да живее като всички тях - щастливо и спокойно.

Няколко години младежът живял благополучно и без да изпитва недоимък, но една нощ отново видял насън морето и си спомнил за своята несбъдната мечта. Решил да напусне селото и отново да тръгне на път. Сбогувал се с всички, върнал се до кръстопътя и този път тръгнал в друга посока. Вървял дълго, докато не стигнал до един голям град. Останал очарован от шума, движението и пъстротата и решил да остане там. Учил, работил, веселил се и с времето съвсем забравил за целта на своето пътешествие.

След няколко години обаче отново сънувал морето и си помислил, че ако не изпълни мечтата на своята младост, ще пропилее напразно живота си. Затова отново се върнал на кръстопътя и избрал третия път, който го завел в гората. На малка полянка мъжът видял къщичка, а пред нея вече не толкова млада, но прекрасна жена простирала изпраните дрехи. Тя му предложила да остане с нея. Била сама, защото мъжът й заминал на война и не се върнал. Младият мъж се съгласил. Много години те живели щастливо, отгледали децата си, но веднъж нашият герой, който вече остарял, отново видял насън морето. И оставил всичко, с което бил свързан много години, върнал се пак на онзи кръстопът и потеглил на път по последната неизвестна досега за него пътека, много стръмна и камениста. Той вече вървял трудно и започнал да се страхува, че скоро ще остане без сили.

Стигайки до подножието на голяма планина, старецът решил да се изкачи до върха  надеждата, че поне отдалеч ще зърне морето от своите сънища. След няколко часа, изтощен докрай, безсилен той стигнал до върха на планината. Пред очите му се ширнали невиждани простори. Старецът видял кръстопътя и селото, чиито жители живеели благополучно и спокойно, и големия град, и къщичката на жената, с която преживял много щастливи години. А далеч, на хоризонта видял синьото, безкрайно море.

И преди да спре неговото измъчено сърце, развълнуваният старец през сълзи на съжаление забелязал, че всички пътища, по които той вървял, водели до морето, но той не извървял докрай нито един от тях.

Гордият елен

Един млад Елен имал големи и красиви рога, с които много се гордеел. Никой нямал такива разкошни рога! Около него пасяли диви кози, които имали някакви малки и криви рогца, заради които той им се присмивал. А когато срещал диви прасета, които пък изобщо нямали рога, а имали само криви зурли, той пренебрежително хмъкал и се отдръпвал от тях. Той не бил като тях - имал с какво да се гордее! Всичко в живота му би било прекрасно, ако не бяха краката му. Струвало му се, че те са много грозни, тънки и криви. Той никому не говорел за това, но много страдал и се измъчвал по този повод.

И ето че веднъж в гората станал пожар. Всички диви зверове изплашени се втурнали да бягат.

И в този момент Еленът оценил всички качества на своите здрави крака. Те го носели по-бързо от вятъра. Той изпреварил всички глигани, и антилопи, и непременно би се спасил от огъня, ако не бяха тези негови разклонени, разкошни рога. Те се заплели в гъсталаците. Край него се носели дивите зверове. Огънят приближавал. И в този момент Еленът за първи път осъзнал колко добри са краката му и колко нелепи са рогата му, предмет на неговата гордост!

Веселата маймунка

Живеела някога Маймунка. Една такава весела. Всяка сутрин Маймунката отивала при реката. Реката била спокойна и тиха и Маймунката обичала да се оглежда във водата й като в огледало. Тя се кривяла в немислими пози, правела разни физиономийки и радостно крещяла. Реката й отговаряла с тих плясък и тайнствена тишина. Така минавало времето. Всяка сутрин Маймунката тичала при реката, поздравявайки я с радостен вик. Реката преливала в слънчеви лъчи и омайвала с красотата си.

Една сутрин обаче Маймунката не дошла. Нямало я и на следващия ден, и на третия ден - също.  Реката чакала. Понякога изглеждала съвсем притихнала, вслушвайки се в различни звуци с надеждата да чуе познатите стъпки. Но Маймунката я нямало. И Реката започнала да тъгува. Дълбоко в нея започнали да стават разни метаморфози. Тя ту неспокойно бучала и се изливала в бурен потоп, ту образувала ново подводно течение, което я изпълвало и й давало сили.

Реката вече не била онази спокойна река, която била някога. Тя започнла да търси Път и веднъж през пролетта, когато дъждовете я препълнили, тя тръгнала на път. Реката се надявала отново да срещне онази Маймунка, която както се оказало означавала толкова много за нея. И тя търсела. Понякога светлината на звездите й посочвала пътя или вървяла напред, срещу слънцето.

И ето че веднъж, извървявайки дълъг път, Реката видяла безкрайното, необятното и величествено Море. То я запленило с красотата си. Реката се изпълнила с трепет и с някакво ново, необяснимо за нея чувство. Тя се хвърлила в Морето и се разтворила в него изцяло, докрай. Отдала се на огромната дълбочина и сила, ставайки едно с него.

И сега, когато вълната се издига високо нагоре, а слънцето се къпе в най-тайнствените дълбини, Реката си спомня за нея, за Маймунката, която й помогнала да намери онова, което й било толкова необходимо - да намери Себе си. А понякога й се струва, че Маймунката е била самата Съдба, посочила й пътя към Щастието.